Една атинска история от България

„Името ми е Петя Друмева. Наричат ме Петрула. Родена съм през август 1963 година в България в градчето Първомай, близо до Пловдив по време на комунистическия режим. Имах прекрасно детство...

В осми клас четяхме забранени книги и слушахме Бийтълс и Пинк Флойд. Беше преживяване сякаш преминавахме границите и пътувахме на Запад... Влюбих се и се омъжих млада. Мъжът ми беше войник, а аз ученичка в гимназията. На 18 родих първата си дъщеря, на 19 втората. С мъжа ми вече имаме тридесетгодишен брак.

МЪЖЪТ МИ също е от Първомай. Работехме в един и същи завод. Аз като секретарка, а той като оператор на машини. В началото много се радвахме на перестройката. Границите се отвориха, а това беше нашата мечта. Изведнъж всичко се разви с небивала бързина. И двамата останахме безработни. Тогава решихме да вземем заем с голяма лихва и да създадем селскостопанско предприятие. Ипотекирахме дома си. Тогава хората избягваха да го правят. Водехме борба за оцеляването си... фирмата не тръгна добре. Тъй като не можехме да изплащаме лихвата, банката заяви, че ще ни вземе къщата.

ДОЙДОХ В  Гърция да работя, за да спася дома си. Беше 23 септември 1994 година, когато преминах границата. В автобуса бяхме пет българки. Пристигнахме в Гърция, за да работим като домашни помощници. Така ни бяха казали. Дадохме 2000 евро всяка от нас на някаква фирма за търсене на работа, които по това време никнеха като гъби в България. Обещаха ни виза и сигурна работа в Гърция. Освен визата, всичко останало беше лъжа. Всъщност просто ставаше въпрос за мафиоти, възползващи се от нашето отчаяние.

КОГАТО ПРИСТИГНАХМЕ в Атина, един мъж на средна възраст ни отведе в офис на улица Халкокондили, на 9-ия етаж. Там ни чакаше грък, „шефа” и българка, която превеждаше. Прекарахме нощта на терасата. Без одеала, без храна. Стана студено. Непрекъснато ни казваха „Не говорете, не говорете”. На сутринта ни казаха да слезем в офиса. Наредиха ни на опашка. Дойде някакъв тип с шкембе на около 55 години. Гледаше ни сякаш избираше жена за леглото. Започнах да треперя. Избра една от жените и си отиде.

ОФИСЪТ беше един вид затвор. По едно време пристигна шефа ни и ни каза, че ще ходим да работим в близко село. Взе мен и още девет други жени. Взехме автобус в КТЕЛ. Не си спомням колко часа пътувахме. Плаках по време на цялото пътуване. Накрая пристигнахме в едно село близо до гръцко-албанската граница. Казваше се Каналаки. Минаваше полунощ. Настаниха ни в някаква постройка с набързо сковани миндери. В пет часа призори ни събудиха. Казаха ни, че ще събираме памук. Натовариха ни на камион и отидохме на нивите. Работехме от шест сутринта до седем вечерта. Много пъти, тъй като не издържахме да стоим наведени, се влачехме на колене. Донесоха ни ядене следобяд, малка тепсийка с две хлебчета за десет човека! В бараката нямахме нито тоалетна, нито чешма... принуждавахме се да се мием през нощта навън. Представяте ли си какъв страх и унижение... нямаше нито телефон да се обадим на семействата си. Утешаваше ни мисълта, че ще получаваме по десет хиляди драхме на ден. Така ни бяха казали. След двадесет дни положението стана нетърпимо. Пет от нас решихме да си тръгнем. Обсъждахме надниците. Шефът ни даде 40 000 драхми за двадесет дни изтощителна работа! „Имах разходи, храна, обувки, кафета” каза ни той. Какво да правим? Взехме парите и си тръгнахме.

ЧЕТИРИДЕСЕТ хиляди драхми бяха цяло богатство за мен... Пристигнахме в Атина. Живяхме в евтин, мръсен хотел на Константинуполеос. Чрез сбирка на български имигранти в центъра, успях да си намеря работа. Като домашна помощница. Щях да се грижа за двама възрастни, приковани на легло и щях да живея в къщата. Първата вечер се благодарях на Бог, за това че спях в нормално легло. Работата беше тежка, но бях благодарна. Учех гръцки от телевизора и от старците, които обичах много. Почти не излизах навън. Първият път, когато излязох навън, таксиметровият шофьор, щом разбра, че съм чужденка, започна да ми прави сексуални намеци. Прибрах се пребледняла и уплашена в къщата.

КОГАТО старците починаха, около една година след това, си намерих работа на друго място. Чистех градини и къщи сутринта, а вечерта бях бавачка на деца. Работех от рано призори до десет часа вечерта. Получавах по 120 000 драхми на месец... през 1996 година успях да доведа и мъжа си тук. Намери си работа като железар. През 1998 година изплатихме дълга за къщата. Тогава ни се удаде възможността да си извадим документи. Видях дъщерите си след четири години. Бях си оставила на родителите ми. Не ги познах... Това ще се ме преследва през целия ми живот. Въпроса с документите беше най-големия грях на гръцката държава. Правеше се, че не ни вижда, а ние работехме и живеехме отдавна тук. По-късно и дъщерите ми пристигнаха в Гърция. Записаха се в междукултурния лицей във Варибоби. Малката ми дъщеря на следващата година стана най-добрата ученичка в класа. И двете ми дъщери следваха. Едната в ИЕК (Институт за професионална подготовка), а другата Управление на предприятията в отдела за чужди езици в Игуменица. Аз все още работя като чистачка, а мъжът ми в супермаркет Галаксиас. С парите, които събрахме през всичките тези години, отворихме малка школа за чужди езици, управлявана от дъщерите ни. Казва се Кристи. Имаме доста български имигранти за ученици, както и гърци. Други имигранти идват, за да учат гръцки...

Беше ЕДИН ПРЕКРАСЕН ДЕН, когато България стана член на Европейския съюз. Освен всичко друго, сега няма нужда да плащаме толкова много такси за разрешително за пребиваване. В България, за съжаление, все още има бедност и безработица. Как виждам бъдещето? Ще бъда там, където са съпругът ми и дъщерите ми. Дъщерите ми чувстват, че вече принадлежат на това място. Изпитвам носталгия по миналото. Зная, нямаше свобода. Но диктатурата е за предпочитане пред джунглата и анархията. Как се чувствам след такова дълго пътуване? Липсват ми много неща... Бих искала да имам повече време да чета любимите си книги. Спасих дома си в България. Децата ми се изучиха в Гърция. Работихме и продължаваме да работим страшно много. Не загубихме духа и усмивката си. Чувствам, че някак си успяхме. Затова искам да благодаря от сърце на жените и мъжете в Гърция, които ни подкрепяха през тези трудни за нас години”.

„Осем часа за 6 евро”

„Повечето домашни помощници всъщност работят по двадесет и четири часа в денонощието. Трябва да бъдат на разположение по всяка време на деня и нощта. Заплатата им е 600-700 евро на месец. Ако се изчисли, това прави по 6 евро за осем часа! Почти всички са неосигурени. Плащат осигуровките от джоба си. Жените работят въпреки това при тези условия, защото държавата си затваря очите, а нуждата и глада остават. Чувствам се зле, когато говоря за всичко това. Говоря за домашните помощнички. Какво става с чистачките във фирмите, не зная. Когато чух за нападението със сярна киселина срещу Константина Кунева, бях объркана. Не стига ли това, че сме преживели толкова много? За да бъда искрена, от този ден нататък изпитвам страх за себе си и за дъщерите си”.

Добави коментар

Име:


Коментар:


Моля препишете кода от картинката: