Седем американски политици с гръцки корени спечелиха места в Конгреса на САЩ на изборите на 3 ноември. Един в Сената и шестима в Камарата на представителите. Четирима републиканци и трима демократи. Зад тези числа стои нещо повече от изборен успех – способността на гръцката диаспора да превръща присъствието си зад граница в политическо влияние.
Най-голямо внимание привлече победата на Крис Папас в Ню Хемпшир. Четвърто поколение американец с гръцки произход, той стана първият представител на гръцката общност в Сената от 2013 г. насам. Преди това имаше четири мандата в Камарата на представителите, където работеше активно по въпроси, свързани с Гърция, Кипър и Източното Средиземноморие.
Останалите шестима избрани конгресмени са Гус Билиракис, Майк Харидополос, Джими Патронис, Никол Малиотакис, Маги Гудлендър и Дина Титус. Те представляват различни щати и политически партии, но част от тях от години поддържат активни отношения с гръцката общност.
Разбира се, това са американски политици, които защитават интересите на своите избиратели. Гръцкият им произход не означава безусловна подкрепа за Атина, но създава контакти и възможности за диалог, които традиционната дипломация невинаги може да осигури сама.
За Гърция тези контакти имат съвсем конкретно значение.
Съединените щати са ключов партньор на Атина в областта на сигурността и отбраната. Американската политика спрямо Турция, Кипърският въпрос, военните доставки и енергийните проекти в Източното Средиземноморие са теми, които пряко засягат гръцките национални интереси.
Конгресът има важна роля при приемането на законодателство, одобряването на бюджетни средства и контрола върху външнополитическите решения на американската администрация, затова присъствието на политици, които познават гръцките позиции, далеч не е само символично.
Показателен пример е Конгресната група за гръцките въпроси – Congressional Hellenic Caucus, в която участват американски законодатели, работещи за развитието на отношенията с Гърция и Кипър. Сред активните й представители са Крис Папас, Гус Билиракис и Дина Титус.
Чрез подобни структури гръцките интереси могат да получават публичност, да бъдат обсъждани в Конгреса и да намират подкрепа отвъд партийните различия.
В икономически план тези връзки също са важни. Гърция се стреми да затвърди ролята си като енергиен, транспортен и инвестиционен център в Югоизточна Европа, а отношенията със САЩ са съществена част от тази стратегия.
Нито един конгресмен не може самостоятелно да гарантира политическо решение или инвестиция, но наличието на хора, които познават страната и поддържат връзки с нейните институции, улеснява диалога и отваря допълнителни възможности.
Още едно предимство е, че гръцкото присъствие не зависи от една политическа партия. Четиримата републиканци и тримата демократи осигуряват контакти от двете страни на политическото разделение, независимо от промените във Вашингтон.
Зад този успех стои дългогодишна традиция. Гръцката диаспора е изграждала десетилетия наред църковни, образователни, културни и обществени организации, които не само съхраняват националната идентичност, но и подпомагат участието на следващите поколения в политическия и икономическия живот на държавите, в които са родени.
Крис Папас е четвърто поколение американец с гръцки корени. Този факт е показателен за силата на връзката с родината на предците дори след повече от век живот отвъд океана.
И тук възниква въпросът: какво от този опит може да научи България?
Българската диаспора също има успешни представители в науката, медицината, бизнеса и университетите по света, но доколко държавата успява да превърне тези индивидуални постижения в устойчиви международни контакти?
Имаме Изпълнителна агенция за българите в чужбина, Министерство на външните работи, посолства, консулства и образователни програми, но имаме ли последователна политика, която да привлича успелите българи като партньори при представянето на страната и защитата на нейните интереси?
У нас разговорът за сънародниците зад граница твърде често се свежда до изборните секции, паричните преводи и споровете около правото им да гласуват. Много по-рядко обсъждаме възможностите, които те създават за международно сътрудничество.
Гръцкият пример показва, че диаспората може да бъде много повече от общност, която пази езика и традициите си. Тя може да създава политически контакти, икономически партньорства и международна разпознаваемост.
Седемте гръцки имена в американския Конгрес не означават, че Атина разполага със седем сигурни гласа във Вашингтон, но означават, че сред американските законодатели има хора, за които Гърция не е просто поредната чужда държава на картата.
Това е голямата полза за Атина – не гарантирана политическа подкрепа, а трайно присъствие там, където се обсъждат и вземат решения.
За България поуката не е непременно да има определен брой конгресмени с български корени, а да изгради отношения със своите общности по света, които да надживеят отделните правителства и поколения, защото силната диаспора не замества дипломацията. Тя дава влияние там, където официалните отношения невинаги са достатъчни, а Гърция знае как да превръща това предимство в национален капитал.
