– Доц. Шивачев, 3 март ли е датата на българското възкресение, най-подходяща за националния ни празник?
– Това е естественият български национален празник. 3 март бележи възкресението на българския народ, реализацията на националния блян след близо 500 години политическо и духовно потисничество, на унищожение на самобитната ни култура.
За поколения българи идеалът за Санстефанска България е нашата истинска доктрина за национално освобождение. 3 март поставя началото на поредица от постижения ни след Освобождението – Съединението през 1885 г., обявяването на независимостта, победите в Балканската война.
Празникът е повод за национално самочувствие.
Празникът е ден за равносметка за нашия исторически път, за националните ни успехи – Съединението, Независимостта, войните през 1912 г., както и на провалите ни – през 1913 г., през 1915, 1918 г.
– Доколко са основателни терзанията, че сме получили свободата си даром? Щяхме ли да сме свободни без руската армия, без решението на император Александър Втори да води война с Турция?
– Българските историци са дали ясен и категоричен отговор на този въпрос. Фактите оборват тезата, че нашата свобода е дадена даром, постигната е само благодарение на Руско-турската освободителна война.
Стига сме се самобичували, че друг ни е освободил. Безспорни са успехите на Българското възраждане, включително първото признание за съществуването на българския народ в рамките на Османската империя със създаването на Българската екзархия през 1870 г. Това е постигнато даже против волята на Русия, която тогава защитава единството на православието.
Както е известно, след руската загуба на Кримската война 1853-1856 г. от Османската империя, Англия и Франция, българският въпрос е поставен във фризера на интересите на Великите сили, освобождението ни е отложено за неопределено време. Българските революционери разбират колко опасен е този застой за българите – и заради периодичните кампании за асимилация в Османската империя, и заради апетитите на вече освободените балкански страни Гърция, Сърбия, Румъния към завоюването на земи с преобладаващо българско население – в Нишко, Пиротско, Егейска Македония, Западна Тракия, Северна Добруджа.
Априлското въстание през 1876 г. е израз на невероятен идеализъм – българите се изправят с черешови топчета срещу отлично подготвената хилядна армия на Османската империя. Но въстанието и близо 30-те хиляди жертви предизвикват силен отзвук в света и в края на 1876 г. в Цариград посланиците на Великите сили решават да бъде възстановена българската държава, което Османската империя отказва да изпълни.
Русия единствено може да наложи на Турция да изпълни волята на Великите сили, въпреки че не е готова за война. Русия обаче е изправен пред дилема – ако не обяви война на Османската империя, Русия ще загуби градения десетилетия авторитет като защитник на славяните на Балканите.
Български историци доказаха, че още преди началото на войната има договорености, че целта е възстановяване на българската държава и Русия няма да завладява Проливите. И наистина, руската армия достига на 20-ина км от Цариград, но не влиза в него, което е вековната им мечта.
В тази война приносът ни е достатъчно значим, за да кажем, че заслужаваме свободата си. Българи от цялата страна участват в 12-те дружини на опълчението, което воюва на най-невралгичните пунктове на войната – героизмът на предците ни при отбраната на Стара Загора, при боевете на Шипка смайва дори руските офицери. Наши чети, водени от известните войводи Филип Тотю, Панайот Хитов, осигуряват на руската армия ценна информация за всяка стъпка на турския противник.
А Санстефанският договор възстановява българската държава.
А бъдещото развитие на България върви в естествен за 19. век ход. Не трябва да си правим харакири за това, че сме били възстановени в малка територия. Същият е случаят след освобождението на Гърция, Сърбия, дори на Германия и Италия.
– Можеше ли България да се освободи по други, алтернативни начини?
– Лансират се екзотични теории, че сме имали други пътища за освобождение – например да превърнем Османската империя в дуалистична турско-българска държава по примера на Австро-Унгария или да се освободим благодарение само на националноосвободителното ни движение. Това няма как да стане, защото през 19. век българите сме 2-2.5 млн. души в сравнение с Османската империя с десетки милионно население, стъпила на три континента, с армия от 1 милион обучавани от немски генерали бойци.
Така че пътят на освобождението ни е бил единствено възможният. То е спасило страната ни от пълно ликвидиране и подялба на територията, за което са ламтели съседите ни.
– Наша ли е вината за това, че санстефанският блян за обединена България не е осъществен?
– Грешки на политическата ни класа са причина след 1878 г. да не сме решили въпросите за пълното ни обединение – допуснатите грешки през 1913, 1915 г. нямат няма нищо общо с Освободителната война през 1877-1878 г. Да, вината е наша, но не бива да си правим харакири за това. Реализацията на санстефанския идеал е въпрос на геополитика, на интереси на Великите сили, на другите балкански държави.
Да не забравяме, че 7 години след Освобождението България увеличава два пъти територията си след Съединението. Като плод на Балканската война с Лондонския мирен договор България постига 9/10 от санстефанския ни идеал. Но Първата национална катастрофа, участието ни на неправилната страна в Първата световна война водят до орязване на тези исторически постижения на народа и армията ни.
Самият Стефан Стамболов, един от създателите на съвременна България, получил висока оценка дори от британската кралица, казва: „Със сърцето си обичам Русия за направеното от руския народ. Разумът на големия политик обаче чертае друг, европейски път за България. И е факт, че само 7-8 години след Освобождението народът ни намира своя европейски път, който реализира вече повече от век“.
– Тази година отбелязването на 3 март почти съвпада с първата годишнина от войната на Русия в Украйна. Как тази съвременна трагедия с участието на Москва променя звученето на празника?
– Няма логика да смесваме събития отпреди 145 години със събития, които се случват сега и са плод на сегашната политика на Кремъл. Нека поне на този ден да се отърсим от смесване и задълбаване в конфликти. Да, в момента има война, в която се бият два братски народа. Но трябва да си дадем сметка за нашето място в съвременния свят, за европейския път на страната ни. Направили сме правилния геостратегически избор, част сме от общностите на ЕС и НАТО, които имат твърда позиция за конфликта в Украйна. Тази позиция трябва да подкрепяме.
А имаме и поговорка: когато двама братя се бият, стой настрана, за да не излезеш виновен накрая. Нека на 3 март да отдадем почит на падналите за свободата ни и да се помолим България да пребъде.
– Как оценявате призивите, които се чуха за пореден път, за демонтаж на Паметника на съветската армия и за замяната му с монумент на хан Аспарух?
– Това е поредна изява на дивия популизъм, който се шири у нас. В цивилизована Европа тези неща са решени. Никой в последната година на войната в Украйна – нито в Германия, нито в Австрия, не поставя под въпрос паметниците, свързани с победата на антихитлеристката коалиция във Втората световна война. В Полша случаят е по-различен – отношенията на Полша и Русия са много сложни и конфликтни през вековете.
Не е нужно нито да се правим на по-големи католици от папата, нито да заравяме глави в пясъка. И да не забравяме, че конфликтът е твърде близо до нас, имаме и обща граница с Русия през Черно море.
– Свободни ли сме 145 години след Освобождението?
– Ние, българите, никога не сме имали такава свобода да пътуваме из Европа, по света, да избираме къде да живеем, каквато имаме в момента. Евроатлантическата посока на страната ни е плод на наш свободен избор. За разлика от прословутите листчета, на които Сталин и Чърчил са ни поставили от едната страна на Желязната завеса след Втората световна война, без народът ни да има право на глас. Този избор обаче включва и големи отговорности.
Всичките ни неуспехи в последните десетилетия идват от възприемането на свободата като слободия. Имаме закони, не ги спазваме – възприемаме ги като врата в полето.
Героичната епопея на националното ни освобождение, на възкръсването на държавата ни е повод за гордост. Крайно време е да се отърсим от комплекса на малкия народ, зависим от Големи братя, за да тръгнем напред гордо и със самочувствие.
„Марица“
Доц. д-р Стефан Шивачев е един от най-авторитетните български историци. Дългогодишен директор на Регионалния исторически музей в Пловдив в продължение на три десетилетия, преди да се оттегли от поста в началото на септември. Автор на ценни изследвания и исторически трудове, в които представя видни българи – „Дарителят Кирил Нектариев“, „Хаджи Гьока Павлов“.
